лед като на 23-ти декември беше обявен Топ 100 на великите българи и бяха излъчени 10-те документални филми за личностите от първата десетка, снощи стана ясна и подредбата им, тъй като до сега те бяха обявявани само по азбучен ред. И така финалното подреждане е:
1. Васил Левски
2. Петър Дънов
3. Хан Аспарух
4. Цар Симеон I
5. Христо Ботев
6. Княз Борис I
7. Кирил и Методий
8. Стефан Стамболов
9. Иван Вазов
10. Паисий Хилендарски


В студиото имаше по един отбор от по 10 защитници за всяка една личност, като символични „капитани” на отборите бяха застъпниците от документалните филми. Тяхната роля бе в това да убедят зрителите във величието на личността, която защитават.

Основният застъпник за Васил Левски бе доц. Пламен Митев, ученик на големия историк проф. Николай Генчев. Най-разнородни, като представители на различни професии, бяха защитниците на Симеон Велики. Негов основен застъпник беше директорът на Военноисторическия музей полк. Петко Йотов. Освен него, в убеждаването се включиха и соченият като най-добър непрофесионален историк кардиологът проф. Младен Григоров, актьорът Мариус Донкин, изиграл Симеон във филма „Златния век”, както и началникът на катедра „История” във Военно- морското училище капитан I-ви ранг Асен Кожухаров. Проф. Валери Стефанов, декан на Славянския факултет в СУ беше застъпникът за Христо Ботев. В този отбор бе и внукът на големия български поет Боян Ботьов, както и директори и учители от различни училища в цялата страна. Основен застъпник на Паисий Хилендарски беше проф. Кирил Топалов. В убеждаването на него му помагаха отец Николай от храм-паметника „Александър Невски”, учител по история и негови ученици от Софийската математическа гимназия, която носи името на Паисийй. Поетесата Мирела Иванова, която е директор на музея на Иван Вазов беше застъпника на следващия велик българин. В нейния отбор бяха внуците на Вазов Светослав и Светла Благоеви, наследници на Борис Вазов, актьорът Валентин Танев, превъплатил се в образа на Патриарха на българската литература в документалния филм, който показа БНТ, както и проф. Ина Пелева от Пловдивския университет. Застъпник на хан Аспарух беше историкът Димитър Стоянович, в чийто отбор преобладаваха представители от клуб „Багатур” от Стара Загора, които са известни с това, че се учат да живеят като прабългарите. „Капитан” в отбора за Петър Дънов бе председателят на Бялото братство в България Андрей Грива, а в този за Кирил и Методий - проф. Боряна Христова, директор на Народната библиотека, носеща името на двамата братя. За Борис I Покръстител да дадат своя глас зрителите убеждаваше писателят и драматург Георги Тенев. Режисьорът Явор Гърдев беше основният застъпник в отбора на Стефан Стамболов. Освен него в разговора участваха Георги Мамалев, изиграл ролята на Стамболов в „Записки по българските въстания” и представителят от родното място на големия български държавник доц. Милко Палангурски от Великотърновския университет.

По формата на Би Би Си всяка от десетте личности е оценявана по десетобалната система и по 5 критерия – лидерство, смелост, състрадание, гений и наследство. Ето как съвременните българи дали своя глас по интернет са оценили своите велики предшественици.
По критерия лидерство най-висока оценка е получил цар Симеон, като след него се нареждат Стамболов, хан Аспарух, Васил Левски и Борис I. За смелост на първо място е Васил Левски, следван от Симеон, Ботев, Аспарух и Дънов. По критерия състрадание най-висока оценка има Дънов, като следват Левски, Ботев, Вазов и Паисий. Като най-голям гений сред великите, гласувалите в интернет са определили Ботев, а след него се нареждат Дънов, Кирил и Методий, Симеон и Левски. По критерия наследство подреждането е Дънов, Симеон, Кирил и Методий, Аспарух и Борис.
Зрителите видяха и как са гласували мъжете и жените в интернет. На първо място силния пол е посочил Васил Левски, на второ - хан Аспарух, трети е Петър Дънов, четвърти Симеон, а пети Христо Ботев. Класирането при жените се отличава с разменените позиции на Аспарух и Дънов.
Отново на базата на гласувалите в интернет беше показана и разбивката по градове. Видин, Велико Търново и Варна подреждат първата тройка в следната последователност – Левски, Петър Дънов и хан Аспарух. Топ 3 на софиянци изглежда по същия начин с разменени позиции на Аспарух и Дънов. Гласувалите в Русе, Бургас и Благоевград класират на първо място Васил Левски, на второ – хан Аспарух и на трето цар Симеон. Челната тройка на Шумен е Васил Левски, Петър Дънов и Симеон, а гласовете от Кърджали подредиха на първите три места Левски, Дънов и Паисий Хилендарски.

 

 

Текст: БНТ(velikite.bg) / wikipedia.org

Снимки:  wikipedia.org

Васил Иванов Кунчев, известен като Васил Левски е роден на 18 юли (6 юли стар стил) 1837 г. в Карлово в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Има двама братя — Христо и Петър — и две сестри — Ана и Марийка.

Васил Левски е най-малко известен с официалното си име, както и с духовното си име дякон Игнатий. Самият той се подписва в протоколите Дякон Левский, а неговите съратници го наричат Васил Дякона или само Дякона или Дякончето. Известен е с няколко турски псевдоними, например Аслан Дервишооглу Кърджалъ (В. Левски) (документ на БРЦК - Букурещ, 16 юни 1872 г.), Ефенди Аслан Дервишооглу, както и с български псевдоними: Главният книжар, Тропчо, Драгойчо и др., вкл. и един арменски - Ованес. След смъртта му, през 80-те и особено 90-те години, в широка употреба влиза прозвището Апостола на свободата или само Апостола, за което особена заслуга има Иван Вазов. Васил Левски е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК).

Левски учи във взаимно училище в Карлово. През 1851 г. баща му умира от мозъчен кръвоизлив и тримата братя сами остават да се грижат за семейството. От 1855 г. е послушник при вуйчо си Хаджи Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора, учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници. На 7 декември 1858 г. приема монашеството и името Игнатий в Сопотския манастир "Св. Спас" под мантията на йеромонах Кирил, а през следващата 1859 г. Пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон. По-късно (1861 г.), под влияние на Георги Сава Раковски, Левски се посвещава изцяло на революционното дело. Той владее отлично няколко езика: турски, гръцки и арменски, които се оказват полезни в революционната му дейност.

През 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Там заради ловкост и храброст получава прозвището Левски (според легендата е направил лъвски скок по време на военни упражнения). След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България. През пролетта на 1864 г., навръх Великден в Сопот, Левски в присъствието на най-близките си приятели сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент той става мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, но Пловдивският митрополит заплашва самия Василий с наказание, ако упортва в настояването си. 1864-1866 г. Левски е учител в с. Войнягово, Карловско, а след това ( 1867) в Еникьой, Северна Добруджа. Като учител Левски развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. През 1866 г. на румънска земя се движи в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 г. се среща с Раковски.

През 1867г. става знаменосец в четата на Панайот Хитов. В Белград участва във Втората българска легия на Раковски (1867 – 1868). След разтурянето й прави опит да премине в България с чета, за да подготви народа за въстание, но е арестуван в Зайчар от сръбските власти и хвърлен в затвора. Освободен, Левски се прехвърля в Румъния. След това отново се връща в Зайчар и пак заминава за Румъния.

След неуспеха на четническата тактика Левски стига до идеята, че за успешния изход на национално-освободителната борба е необходимо центърът на революционната подготовка да се премести в България чрез изграждане на мрежа от революционни комитети. На 11 декември 1868 г. започва първата си агитационна обиколка из България, която завършва през февруари 1869 г. Март-април 1869 г. се връща в Румъния. Започва втората си обиколка из България на 1 май 1869 г., по време на която основава революционни комитети. На 26 август 1869 г. се връща в Румъния през Русе. Убеждава за преместването на революционния център в България, но не среща подкрепа.

В края на 1869 г. Левски участва в създаването на БРЦК в Букурещ и заедно с Любен Каравелов застава начело на революционно-демократичното му крило. Напуска Румъния и продължава изграждането на мрежата от революционни комитети в България. В края на 1870 г. определя Ловеч за център на ВРО — „Привременно правителство в България“. На 7 януари (стар стил, Ивановден) 1872 г. основава в Троянския манастир първия монашески революционен комитет, чийто председател става йеромонах Макарий (от 1876 до 1897 г. игумен на манастира).

През 1871 г. за помощници на Левски са изпратени Димитър Общи и Ангел Кънчев. Същата година изработва програма и проектоустав на БРЦК. Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април — 4 май 1872 г.). В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК пред комитетите в България започва преустройство на Вътрешната революционна организация. Създава окръжни комитети.

На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. На 27 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). Спори се за името на предателя - поп Кръстю Никифоров (съучредителя на комитета в Ловеч) или Марин поп Луканов (председателя на комитета). През 1925 историкът Димитър Страшимиров публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно поп Кръстю става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Левски. Съществуват и мнения, че предател не е имало.
Паметникът на Васил Левски в центъра на София
Паметникът на Васил Левски в центъра на София

Съдът осъжда Левски на смърт чрез обесване. На 18 февруари[1] (6 февруари по стар стил) 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.

През 1956 г. при археологически разкопки в църквата "Света Петка Самарджийска" в центъра на София е разкрито погребение, около което избухва спор дали това не е тялото на Левски. Учените твърдят, че не е, но според устни предания точно това е мястото, на което тялото тайно е препогребано след обесването. Полемиката периодично затихва и се възобновява през годините, докато през 1986 г. БАН взема решение да постави паметна плоча на църквата, но то така и не се осъществява. Спорът няма официално решение и до днес.a