 Малко история и информация
“La resignaciуn es un suicidio permanente.” Това е слоугънът, който минава в горната част на Radiolina, политико-поетичната секция и новинарския канал на уебсайта: www.manuchao.net. La Radiolina е също така и заглавието на албума, издаден през 2007 г. от един Jose Manuel Arturo Tomas, иначе познат като Manu Chao, син на Ramon със същото име.
Наскоро се натъкнах на запис от телевизионно шоу през 1987 г., в което, в ролята си на музикален поп пророк (да, наистина!), съм участвал и съм обяснявал бъдещия успех на Manu Chao на водещия Antoine de Caunes, който се държи приятелски, почти трогнат от моя ентусиазъм.
De Caunes ме попита преди старта на предаването: “Това една от онези истории ли е, които много искаше да покажеш по телевизията? Поглеждайки към непознатите музиканти, малките риби?’...”
Докато пиша тези редове, очите ми попадат на копие от вестника Los Angeles Times от дата 4 юни 2007 г., информирайки ме, че Manu Chao, който създава впечатление, че си е вкъщи където и да е по света, е направил запомнящо се участие пред 11,000 фенове, натъпкани в залата L.A Sports Arena.
Тези дни съм известен като познавач на тенденциите, но честно признавам, че докато харизмата и таланта на този млад мъж бяха очевидни тогава, във време, когато Mano Negra тепърва им предстоеше да правят концерт, не съм и предполагал, че ще отиде толкова далеч. Днес, бившият непознат музикант и малка риба, поет на потиснатите (като едно от многото названия), е на път да постигне планетарното влияние на Bob Marley.
Моето интервю беше излъчено като част от Rapido шоу. Спомняйки си за него сега, чувам коментара на Gilles Verlant върху репортажа: “в своята спалня 24-годишният Manu Chao си пуска записи, слушайки своите музикални герои…”. И тогава Manu започва да обяснява как се е учил от музиката, направена от определени артисти, и как е разбрал всичко и е започнал да пише своите собствени песни. Тогава той добавя: “Ако живеех в Испания, нямаше да пиша рок музика, испанският рок е фламенкото. Camaron е бог там, той е Johnny Thunders на фламенкото, и така нататък.” Двайсет години по-късно и Camaron, и Thunders, онези богове на самоунищожението, и двамата са мъртви физически. Докато Manu, той е в добро здраве, живее в Catalonia, и вече не се пита дали прави рок или фламенко; той знае, че това, което прави, е просто Manu Chao. Но, както Chuck Berry, Ray Charles, Fats Domino и също и други испански музиканти, той внимава да покаже дълга си към своите предшественици. Те не падат просто от небето като напълно формирани артисти, и те също често цитират своите влияния, въпреки че трябва да понесат неодобрението на онези, които в днешно време имат проблем да приемат музикална традиция, която не преизмисля себе си. David Byrne, един доста добър артист с неговите Talking Heads, признава с добро чувство за хумор за лекия пристъп на ревност, докато описва сърдечно и с възхищение концерта на Manu в Brooklyn през 2006.
Ако вторият албум на Manu е изглеждал на някого малко прекалено подобен на първия му, това е просто защото той е написал и двата по горе-долу същото време. “La Radiolina” се хараткеризира с нови нива на изтънченост. По мое мнение това е истински шедьовър. Пачуърк стилът е станал изключително сложен. Моето намерение при написването на тази информация не е да анализирам албума, а просто да отдам значимото на цялостните артистични и лични усилия на един малък човек, роден в Париж със, както обичаме да казваме, имигрантски корени, един артист, който създаде нещо огромно, докато постоянно поддържа един и същ стил на живот. И той не се колебае да се конфронтира с неговите клеветници, когато те критикуват неговите противоречия. Но това е друга тема, която ще бъде развита другаде.
Всъщност съществува потенциален план за дискусия между Manu и един философ в предстоящето издание на месечното списание Philosophie.
По отношение на ангажираността, за Manu, който би спал съвсем естествено (тоест не се опитва да се покаже) на дивана при приятел след парти, и който съзнава, че е довел до раждането на великото нещо като Radio Bemba, за него въпросът през 2007 г. е: “Какво да направим по-натам?”. Той не твърди, че има отговор. Не е превключил от Esperanza към отчаянието, но неговият въпрос се отнася към начина, по който нещата вървят. Няма нужда да е топ икономист, за да знае, че нещата няма да станат по-добри. Има все повече и повече хора, които вече не играят по играта, сумати хора, които биха искали да сложат спирачки на система, която ни води право към бедствие. Няма липса на решителност; проблемът е как да организираме себе си?
“Вие, хора, които живеете във Франция (той живее главно в Барселона), ще имате поне пет години със същия опит, който ние имахме с Aznar. Само като си помисля, че мои концерти бяха забранявани под претекст, че аз съм някакъв източник на тероризъм.”
Това, което той направи, е че създаде стил – нещо, което не е лесно начинание. Един сложен стил със своите повтарящи се теми, като миксираните идиоми, фоновите звуци - гласове, звуци от града, полицейски сирени и сирени на линейка – неговите протестиращи слоугъни, неговите тъжни наблюдения върху състоянието на света и нуждата да продължаваме да се надяваме в този хаос, който е животът. Някъде по-натам ние няма да знаем дали определена песен идва от втория му или от шестия му албум. Тя просто ще бъде песен на Manu Chao. Точно както Brassens прави песни на Brassens. И там където Brassens е признат за поет, чийто език е богат и рефиниран, дори когато говори мръсно, най-големият дар на Manu Chao е, че познава наивността. Той култивира наивния език по същия начин както Picasso, Chaissac, Dubuffet и други художници го правят в картините си.
Той не се извинява за стилизирания си минималистичен изказ с карибски привкус – един процес, чийто прототип би била “Havana Moon” на Chuck Berry. Страстта, която той вкарва в анимираните си видеоклипове на “детските” рисунки от своя приятел Wo за всяка от песните, е впечатляваща.
Manu, вече щастлив баща на осемгодишно момче, което живее в Бразилия, и който той отива да види колкото е възможно често, продължава да си задава въпроси за бащинството и много други неща. И въпреки, че стилът на живот, който е избрал, винаги е изглючвал всякакви видове договорно робство, което да изисква от него да прави нов албум всяка година (което би му донесло може би дори по-голям успех) той знае, че сега има средствата да сложи точка на всичко и да живее един дори по-свободен живот. Когато го питат по въпроса, той посочва две причини да не предприеме такава стъпка: отговорността, която е създал за себе си към онези, които зависят от него, удоволствието да служи на тези, които очакват с нетърпение неговите песни, и любовта, която чувства към различните си дейности. Нека да си ги преброя на пръстите отново. Това прави три причини, не две.
Manu Chao е артист на компанията Because Music.
В България албумът се разпространява от Орфей Мюзик.
|
Малко история и информация
“La resignaciуn es un suicidio permanente.” Това е слоугънът, който минава в горната част на Radiolina, политико-поетичната секция и новинарския канал на уебсайта: www.manuchao.net. La Radiolina е също така и заглавието на албума, издаден през 2007 г. от един Jose Manuel Arturo Tomas, иначе познат като Manu Chao, син на Ramon със същото име.
Наскоро се натъкнах на запис от телевизионно шоу през 1987 г., в което, в ролята си на музикален поп пророк (да, наистина!), съм участвал и съм обяснявал бъдещия успех на Manu Chao на водещия Antoine de Caunes, който се държи приятелски, почти трогнат от моя ентусиазъм.
De Caunes ме попита преди старта на предаването: “Това една от онези истории ли е, които много искаше да покажеш по телевизията? Поглеждайки към непознатите музиканти, малките риби?’...”
Докато пиша тези редове, очите ми попадат на копие от вестника Los Angeles Times от дата 4 юни 2007 г., информирайки ме, че Manu Chao, който създава впечатление, че си е вкъщи където и да е по света, е направил запомнящо се участие пред 11,000 фенове, натъпкани в залата L.A Sports Arena.
Тези дни съм известен като познавач на тенденциите, но честно признавам, че докато харизмата и таланта на този млад мъж бяха очевидни тогава, във време, когато Mano Negra тепърва им предстоеше да правят концерт, не съм и предполагал, че ще отиде толкова далеч. Днес, бившият непознат музикант и малка риба, поет на потиснатите (като едно от многото названия), е на път да постигне планетарното влияние на Bob Marley.
Моето интервю беше излъчено като част от Rapido шоу. Спомняйки си за него сега, чувам коментара на Gilles Verlant върху репортажа: “в своята спалня 24-годишният Manu Chao си пуска записи, слушайки своите музикални герои…”. И тогава Manu започва да обяснява как се е учил от музиката, направена от определени артисти, и как е разбрал всичко и е започнал да пише своите собствени песни. Тогава той добавя: “Ако живеех в Испания, нямаше да пиша рок музика, испанският рок е фламенкото. Camaron е бог там, той е Johnny Thunders на фламенкото, и така нататък.” Двайсет години по-късно и Camaron, и Thunders, онези богове на самоунищожението, и двамата са мъртви физически. Докато Manu, той е в добро здраве, живее в Catalonia, и вече не се пита дали прави рок или фламенко; той знае, че това, което прави, е просто Manu Chao. Но, както Chuck Berry, Ray Charles, Fats Domino и също и други испански музиканти, той внимава да покаже дълга си към своите предшественици. Те не падат просто от небето като напълно формирани артисти, и те също често цитират своите влияния, въпреки че трябва да понесат неодобрението на онези, които в днешно време имат проблем да приемат музикална традиция, която не преизмисля себе си. David Byrne, един доста добър артист с неговите Talking Heads, признава с добро чувство за хумор за лекия пристъп на ревност, докато описва сърдечно и с възхищение концерта на Manu в Brooklyn през 2006.
Ако вторият албум на Manu е изглеждал на някого малко прекалено подобен на първия му, това е просто защото той е написал и двата по горе-долу същото време. “La Radiolina” се хараткеризира с нови нива на изтънченост. По мое мнение това е истински шедьовър. Пачуърк стилът е станал изключително сложен. Моето намерение при написването на тази информация не е да анализирам албума, а просто да отдам значимото на цялостните артистични и лични усилия на един малък човек, роден в Париж със, както обичаме да казваме, имигрантски корени, един артист, който създаде нещо огромно, докато постоянно поддържа един и същ стил на живот. И той не се колебае да се конфронтира с неговите клеветници, когато те критикуват неговите противоречия. Но това е друга тема, която ще бъде развита другаде.
Всъщност съществува потенциален план за дискусия между Manu и един философ в предстоящето издание на месечното списание Philosophie.
По отношение на ангажираността, за Manu, който би спал съвсем естествено (тоест не се опитва да се покаже) на дивана при приятел след парти, и който съзнава, че е довел до раждането на великото нещо като Radio Bemba, за него въпросът през 2007 г. е: “Какво да направим по-натам?”. Той не твърди, че има отговор. Не е превключил от Esperanza към отчаянието, но неговият въпрос се отнася към начина, по който нещата вървят. Няма нужда да е топ икономист, за да знае, че нещата няма да станат по-добри. Има все повече и повече хора, които вече не играят по играта, сумати хора, които биха искали да сложат спирачки на система, която ни води право към бедствие. Няма липса на решителност; проблемът е как да организираме себе си?
“Вие, хора, които живеете във Франция (той живее главно в Барселона), ще имате поне пет години със същия опит, който ние имахме с Aznar. Само като си помисля, че мои концерти бяха забранявани под претекст, че аз съм някакъв източник на тероризъм.”
Това, което той направи, е че създаде стил – нещо, което не е лесно начинание. Един сложен стил със своите повтарящи се теми, като миксираните идиоми, фоновите звуци - гласове, звуци от града, полицейски сирени и сирени на линейка – неговите протестиращи слоугъни, неговите тъжни наблюдения върху състоянието на света и нуждата да продължаваме да се надяваме в този хаос, който е животът. Някъде по-натам ние няма да знаем дали определена песен идва от втория му или от шестия му албум. Тя просто ще бъде песен на Manu Chao. Точно както Brassens прави песни на Brassens. И там където Brassens е признат за поет, чийто език е богат и рефиниран, дори когато говори мръсно, най-големият дар на Manu Chao е, че познава наивността. Той култивира наивния език по същия начин както Picasso, Chaissac, Dubuffet и други художници го правят в картините си.
Той не се извинява за стилизирания си минималистичен изказ с карибски привкус – един процес, чийто прототип би била “Havana Moon” на Chuck Berry. Страстта, която той вкарва в анимираните си видеоклипове на “детските” рисунки от своя приятел Wo за всяка от песните, е впечатляваща.
Manu, вече щастлив баща на осемгодишно момче, което живее в Бразилия, и който той отива да види колкото е възможно често, продължава да си задава въпроси за бащинството и много други неща. И въпреки, че стилът на живот, който е избрал, винаги е изглючвал всякакви видове договорно робство, което да изисква от него да прави нов албум всяка година (което би му донесло може би дори по-голям успех) той знае, че сега има средствата да сложи точка на всичко и да живее един дори по-свободен живот. Когато го питат по въпроса, той посочва две причини да не предприеме такава стъпка: отговорността, която е създал за себе си към онези, които зависят от него, удоволствието да служи на тези, които очакват с нетърпение неговите песни, и любовта, която чувства към различните си дейности. Нека да си ги преброя на пръстите отново. Това прави три причини, не две.
Manu Chao е артист на компанията Because Music.
В България албумът се разпространява от Орфей Мюзик.
˚